Моята изходна хипотеза гласи, че макар фотографията да е сравнително ново изкуство, тя до голяма степен дава израз на предмодерни светогледни нагласи, че като тип отнасяне към света тя надмогва редица стандартизирани от модата и вкуса – но и от обичайния стил на живот и мислене в цивилизацията на така нареченото Ново време – нагласи и че именно от гледна точка на светогледната си основа тя е напълно традиционна и дори архаична – или обаче ултрамодерна, сиреч надмогваща предубежденията на „модерността“ и същевременно посочваща пътища за изход от нея; при това пътища, вървящи встрани и дори в противоположната на предлаганата от шумно себенатрапващия се постмодернизъм посока.